Пое чашата с трептящи ръце, отпи от сутрешното си кафе, специално направено само за нея. Отпи глъдка пробуждаща истината в сърцето й, наведе глава, пое дълбоко дъх и го погледна в несъбудените му очи.

-         Мисля,... че малко съм бремена - и слънцето несигурно изгря в очите й.

Не улови емоция отсреща, и погледна встрани да дочака присъдата си. Нахлуха спомените, и в галоп запрепускаха по вените й, за да я изправят отново и отново пред всяко взето нейно решение. Черно-бели и искрящо цветни, като картини, разказващи за миналото й, тя търсеше подобна многогодишно дълга минута мълчание.

Разколебана от решението си да сподели,събра смелост да отрони най-трудната лъжа – да каже че, е „шегичка”... Смелостта нахлу с поетия дъх мълчание и точно когато вдигна глава, за да излъже, го погледна в очите, и чу гласа му предизвикал цялото й тяло да се разтресе от алармите за бедствие пулсиращи в главата й...

-         Ще ставам татко! – очите му грееха по-силно от лятното слънце изгарящо кожите им.

...

Денят привършваше, работното си сиво ежедневие, за да ги събере отново в стаята, пренаситена с емоции. Тя беше се приготвила за най-нежната си вечер, когато ще може да се сгуши в своя принц, с олющеното старо колело. Да вечерят, и си разкажат деня, с проблемите и радостите, като че ли травиалност беше непонятна дума. Закъснял, събудил страхове, в зловещото очакване да се изправи напрага, той най-после пристигна. Олюляващ се, с дъх на мента и мастика, премрежи поглед, с който като че ли и каза неизреченото все още. Падна на колене пред нея, от окото му проплака сълза.

-         Аз... Ти си ми най- скъпото на света...И не мога да си представя живота без теб. Но... вече не те обичам.

...

Тя отпи поредна глъдка от налятата в чашата й божия кръв. Изплаканото море от болката от предната вечер, като че ли не беше достатъчно. Имаше още много за него да скърби. И колкото и да стискаше зъби, за да заглуши писъците на сърцето си, душата й опустошаваше, и последната надежда това да не се бе случвало.

 Кокетна съседка потропа на вратата й. Повече от всичко на света й се искаше никой да не я закача, никой не й трябваше, и никой не би искал да е при нея, какво подяволите искаше тази жена, кудкудякаща пред вратата й. Най-после намери сили да отвори на досадата, за да може да й тръшне вратата, както я тръшна той пред нея снощи. Тя спря за миг, и стремително се изправи пред жената. А отсреща чужда, непозната жена плачеше и тропаше по вратата. Неразбираща какво се случва тя прегърна съседката си.

-         Ти си толкова прекрасна, кой изрод те накара да плачеш цял ден та чак докато се зазори... изхлипа жената подавайки прясно направено кафе – да погледаме изгрева, успокоява.

Така без да си знаят имената дори, споделиха утрото.

-         Защо плачеше, когато почука на вратата ми.

-         Болеше ме за теб.

...

Час по-късно тя разбра, че бременост няма.

Най трудно й беше вечер, след работа – без той да е наоколо. Изминаваха дните бавно, протяжно като песен на баба, скърбяща за любовта си, беше сломена.

Една сутрин, отивайки на работа, настигна възрастна жена и й помогна да пресече улицата. После момче й подсвирна, а дори и продавачката й се усмихна... Тя вдигна глава нагоре, загледа се в изрисуваното платно на Художника, усмихна се и дочу песен на птици. Пое дълбоко дъх, изправи рамене и сякаш никога до сега не се беше усмихвала така. Денят приключваше, когато пред нея се изправи той...

-         Какво ще правиш на 14 февруари? – като на шега я попита, сякаш беше част от дълъг разговор, който тя беше пропуснала...

-         Да вземем бутилка вино и да празнуваме Зарезан!? – говореше той, а в главата й пулсираше последната им нощ. Преглътна буцата в гърлото, и изкриви лицето си в странна гримаса (мислеше, че се усмихва).

-         На работа съм, нощни смени.- успя да изтъкне, а пред очите й се зидаше стена, зад която той оставаше сам.

-         Ще дойда сутринта да те взема от работа и ще празнуваме, 14-ти. – не дочака друго оправдание и замина.

Потъмняха очите й, нямаше песни на птици, а на небето се рисуваше дъжд. Гръм в далечината прикри плача й, а поройния дъжд оправдаваше размазания грим. Прибра се  и се напи. Тъжна песен и дим от цигари, и тя... сама.

-         Точна както винаги, - отбеляза той – и я поведе към поляна с чудесен изглед.

Беше изморена и бързо се отказа от виното, главата й натежала от безброй безсънни оплакани нощи, облегна се и заспа в скута му. Сънува, че той я целува, и разкаян и плах я моли за прошка. Отвори очи... той плачеше. Прегърна го, и нещо в нея се скъса.

Не беше същото, не беше същата... Седмици по късно, тестът каза- бебе!

Изправи се пред него, в джоба стискаше най-добрата новина, трябва да говорим...

- Аз не те обичам вече...